E-mail   life@bethechangebg.com

  • BG
  • ENG
  • RUS

Бог е наш Приятел и Съмишленик

Болестите са предизвикателства. Болестите са сигнал за корекция, която да предприемем, за да се върнем отново в руслото на Живота със сила и вяра, че най-доброто тепърва предстои.
 

Бог е наш Приятел и Съмишленик

Ако искаме винаги да сме обективни, то винаги трябва да обръщаме монетата множество пъти без да пренебрегваме нито една от двете й страни. И някъде в това виртуално въртене измежду пръстите имаме чувството, че монетата има още много страни.

Възприемам всички мисловни процеси като предизвикателства, които ми предоставят чистата и неподправена възможност да търся и намирам, проявявайки нескрито любопитство към тази или онази вероятност или възможност. Теории на вероятностите. Те са множество. И от нас зависи как ще се развият те и дали изобщо ще им го позволим. А всяко развитие води със себе си последствия.

Една от най-малко обсъжданите теми е темата за Бог. Вероятната причина за липсата на дискусия е страхът от Бог и институцията, която го представлява.

Когато с Милен подготвяхме Първия ни Семинар „21 Дни да промениш Живота си!“ за 19 март 2016 година, много прецизно обмисляхме темите, които да залегнат в презентацията. И решихме, че една от тях обезателно трябва да е за Бог.

Някой би се провикнал сред вас: „Не е богоугодно да говорите за Бог и неговите дела! Бог ще ви накаже!“.И защо?“ — ще попитаме ние. Та нали той ни е създал по Негов образ и подобие. Дарил ни е с ум, разум и слово. Искрено вярваме, че е искал да се възползваме от тези дарове, даже и в разсъждения за Него. Ако не търсим откъде сме, защо сме, за какво сме, то в какво друго ще намерим по-дълбок и откровен смисъл. Надали в битието и житието на вечните сериали по телевизията, които вече превъртат 1678 епизод.

Още на първия ни семинар споделихме мнението си по повод Бог, споделяйки, че Той не ни наказва с болестта, която ни спохожда. Той не ни наказва за нищо, даже и да сме сгрешили. С някои свои действия и последствия само коригира посоката, връщайки ни на Пътя. Несполуката, болестта, липсата — това са все корекции в Живота ни, които е добре да предприемем, защото в противен случай ще се окопаем в тях до края, който може да е бърз и не много болезнен, а може и да е продължителен и мъчителен. Предприемането на действия за коригиране на отклоненията зависят единствено и само от нас.

През всичките ни години заедно, докато не настъпи „корекцията“ с диагноза „рак“, Милен за мен бе затвърден атеист. Никога не си позволи да говори лошо, критично или обидно. Съгласи се примирено с Тайнството Венчание, кръщението му по повод него, кръщенията на момичетата ни, а преди това и първи молитви след раждане; освещаване на домовете, в които сме живели; на офисите и складовете ни и др. Съгласи се с всичко това заради мен и моите убеждения.

Няма да скрия, че често се питах: „Защо му вървят така леко, спокойно и безпроблемно нещата и в личен, и в професионален план? Аз, която съм така дълбоко привързана към Бог, не получавам и малък процент от това, което той получава. Късметлия ли е? Щастливец ли е? Под щастлива звезда ли е роден? Защо аз не съм?“ Разбира се, чак на този етап мога да споделя тези свои мисли на човешка ревност, заради взаимоотношения, които не са ми били предоставени, а съм полагала усилия за тях. И когато дойде диагнозата „рак“, си казах, че може би Бог така е решил, защото Милен не го уважава, и го молех да се обърне към Него с молба да му помогне. И отново заради мен Милен го направи. Осветихме отново дома си, посещавахме църковни обители, молихме се...

Зарових се в книгите. Множество книги, в които търсех отговори на въпроси. В някои получавах, а в други — не. Следващата, следващата, следващата... Трябва да намеря отговора на въпроса „Защо Вселената реши да стовари тази болест на Милен?“. Лека-полека започнах да попадам на случки и ситуации, които започнаха да дават отговори на въпросите ми. Лека-полека и често вече без да ги търся и наблюдавам зорко за тях.

Анализирах моето отношение към Бог и Вселената и отношението на Милен. И разбрах, че аз съм се страхувала от Него, благоговеех, уповавах се предимно, когато имах необходимост в тежка ситуация. И разбрах, че Милен винаги е бил с Бог и Вселената по онзи чист начин, по който би трябвало всеки от нас да подхожда — без страх, без предубеденост за действията Му, без примирение, без богоугодничество, без конкретни очаквания. А простичко — като с Приятел и Съмишленик. Ето защо на мен не ми се получаваха лесно нещата, а на Милен му вървяха по вода. Не защото той бе атеист, а защото аз виждах в него атеиста по онези показатели, по които са описани от Църквата майка.

Милен винаги е говорел с Него, винаги е бил с Него, винаги се е уповавал на Него. Наричаме го „Бог“, наричаме го „Вселена“, наричаме го „Дух“, наричаме го „Всевишен“, наричаме го „Единствен Творец на всичко“, наричаме го, както го чувстваме. Ние имаме право на това, защото всъщност никой не знае как изглежда Бог. Никой! Белобрад старец? Млад мъж? Просто дух, облак, вода, пръст, свещ, слънце, светлина, планина, природа, Любов, чувства. Кой е той? И той ли е всичко? А дали Той просто не е нежността на ръката по гърба на любимата, успехът при вкарания първи гол във вратата на отсрещния отбор от невръстното ни дете, усмивката на лицето му, когато духа четирите свещички за рождения си ден. Къде е Той? В какво е Той?

Разбирате ли защо толкова много искам да споделя с вас тези разсъждения. Защото Божии дела няма! Има човешки! Бог ни е позволил да обитаваме Живота. Никой не пише и не разписва съдбата ни.

Помните ли онази притча, в която се разказва за стъпките на Бог по пясъка до щастливия човек и само едните следи, когато същият този човек в най-тежките си моменти е бил носен от Него.

Помните ли първия си взет изпит в университета? Мислите ли, че Той е бил до вас? Разбира се, че е бил там. Просто Той не се вижда. Той е всичко онова, което ние искаме да бъде Той за нас — усърдно учене, натрупване на знания за изпита, усмивка, щастие, успех, взет изпит, благосъстояние, милосърдие, радост, приказен плаж, любимият чифт късметлийски чорапи, сладкия чай с малко лимон и мед, който точно в този момент ни се услажда, пчелата, която ни връхлита, за да ни ужили, защото спасява кошера си, любимецът у дома, сгушен до възглавницата ни, нежна дума от любим човек, целувката на детето ни. Кой би отрекъл, че това не е Той, ако никой не Го е виждал и никой не знае конкретно какво представлява Той. То тогава как бихме могли да се доверим на думите да не се бъркаме в Божиите дела, защото Той ще ни накаже, и че все едно какво правим, така или иначе ни е писано.

За Бога (Тук това възклицание е много подходящо! Нали?), кой е видял мястото, книгата, дървото, камъка, „нещото“, където някой е написал нещо за мен, за теб, за него, за нея, за нас?

Да се крием зад маската на Бог, без всъщност да имаме конкретни доказателства за Неговото себесъществуване, е проява на страх, прозаично благоговение, липса на отговорност да поемем собствения си път или грижа за онези, които зависят на даден етап от нас и нашите усилия, безтегловно депресивно състояние, един никак даже сладък сън, от който е време да се събудим. Ние сме индивиди, които могат да мислят самостоятелно и разкрепостено, могат сами да взимат решения, да поемаме отговорност върху тях и да поемат контрол върху Живота си.

Бог, Вселената, Земята, Слънцето, Духът, Той, Те, То... наричаме Го както искаме. Това е наше право. Той е наш Приятел и Съ­миш­леник.

Всеки ден Той ни предоставя най-доброто, на което е способен, за да удовлетвори всичките ни нужди, искания, средства, чувства, време и какво ли още не. Ама това, че някой не се възползва от тези дарове навреме и правилно, това вече зависи от неговите способности, усилия, желания и ниво на съзнателност.

Да тикаш изкази като „Бог ще те накаже, защото се бъркаш в Божиите дела, защото вече ти е писано!“, е меко казано престъпление срещу човечеството. Да заплашваш мирните граждани, които изказват мнение, което може и да е в разрез с твоето, е липса на всякаква човешка смелост. По-добре е да заровиш главата в пясъка с мисълта, че си се скрил напълно.

Бог ще ме накаже? С какво? Не, Бог не прави така. Бог ни обича от цялото си сърце. Ако не ни обичаше, изобщо нямаше да сме тук и сега. А за да ни създаде по Негов образ и подобие, значи е искал да сме толкова близо до Него, колкото и Той сам до себе си.

Аз бях един вярващ мрънкач. Бог не обича мрънкачите. Вие ще се запитате: „Защо едни са добре, а други зле?“ Ами защото дълбоко в себе си същите тези, които са зле, са мрънкачи, не полагат достатъчно усилия, не са на правилното място, не са в правилната връзка, не се отдават на Живота с открито сърце.

Милен никога не е живял, за разлика от мен, по този начин и с такива мисли за Живота си. И Бог му поднесе оздравяване като Приятел. И как не, когато Милен е един от най-смелите хора, които познавам. Един щастлив смелчага, който винаги е бил приятел с Бог. Просто аз не виждах тази връзка. Аз я виждах от моята камбанария, от моята наклонена кула, от моя мироглед, който бе свързан с мрънкачеството.

Спрях да мрънкам с диагнозата „рак“! Продължих да моля Бог за помощ, уповавайки се на добротата и щедростта на Милен, които са пословични. И тези човешки качества и открито сърце не дойдоха с болестта. Винаги е бил даряващ безвъзмездно — без да очаква обратно каквото и да било. С диагнозата „рак“ милосърдието и щедростта се уголемиха и придобиха още по-големи размери.

Бог явно пренебрегва мрънкачите и припознава в приятелство смелчаците. Мрънкането не дава никакъв ясен сигнал на Вселената за помощ. Напротив, обърква я! Вселената си казва: „Аз давам всичко всеки ден! Защо не се възползва? Защо мрънка? Какво не му е достатъчно?“

На всяка наша лекция ние споделяме мислите си за Бог и Вярата в Него:

Най-приемливата религия в наши дни е вярата в себе си!

Защото всъщност Бог съм Аз,

Бог си Ти,

Бог е Тя,

Бог е То...

Бог сме Ние.

Дали някои хора заслужават по-добра съдба? Разбира се! Въп­ро­сът е, че не Бог ги е наказал! Те някъде нещо грешат и затова не могат да излязат от порочния кръг на нямането, лишенията, липсата. Те сами трябва да потърсят, да действат, да намират. Никой от нас няма вина, че тези хора не живеят добре — живеят в липса на Здраве, на успех, на щастие. Да, разбира се, ние можем да помогнем с проява на разбиране и щедрост. Това ще промени ли статута на нямането — на липсите? Не, разбира се, защото всеки самостоятелно отговаря за себе си и своето отношение към Живота.

Страдаме или се мотивираме. Каквото и да решим да правим, изборът е винаги наш. Изобилието не е нещо, което придобиваме, а нещо, към което се настройваме. Когато човек промени своето отношение, Бог променя своето отношение към него. Ето защо някои успяват да победят болестта, да устроят Живота си, да успеят в професията си, а други — не. Ако мисловно и емоционално живеем в липси, изобилието никога не ще успее да се прокрадне в Живота ни. Ако променим начина, по който възприемаме нещата, нещата, които възприемаме, ще се променят.

И, повярвайте ми, Бог няма да ме накаже, че пиша тази статия, и че открито говоря за Него. Няма! Той няма нищо против, че разсъждавам, дискутирам, споделям, споря, препоръчвам, съгласявам се или не. В мен той вижда един буден човек, който се грижи за себе си и своя Живот — самостоятелно и отговорно. Защо да ме наказва? За думите, които са мое мнение, ли? Това мое мнение идва от ума и разума, с който съм дарена именно от Него. Той е моят Създател. Аз съм една от Неговите картини. Кой творец ще разкъса платното си!? Никой разумен такъв!

Защо Бог — Вселената ни изпраща болести?

Болестите са предизвикателства. Болестите са сигнал за корекция, която да предприемем, за да се върнем отново в руслото на Живота със сила и вяра, че най-доброто тепърва предстои. Бог не ни наказва! Бог е наш Приятел и Съмишленик! Само онзи, който не му се е доверил, не е почувстват неговата приятелска ръка на рамото си и забързаното дишане, докато тича с нас на ръце по плажната ивица.