E-mail   life@bethechangebg.com

  • BG
  • ENG
  • RUS

...когато обичаш...

...защото той, моето момче, е отговорът на моето човешко щастие.
 

Здравейте, Приятели на Здравето!

Нашата втора книга „21 дни да промениш ЖИВОТА си! ПРОЕКТА ЗДРАВЕ“ вече е в редакторските ръце на Нина Ганева, която ще се погрижи да не забравим нито една запетайка или пряко допълнение.

И в тази наша книга не остана място за този мой разказ. Затова реших и него да споделя с вас.

…когато обичаш…

Този разказ трябваше да влезе още в първата ни книга, но така и не го написах през лятото на 2017, защото всеки път, щом започнех, сърцето ми спираше да тупти. Просто не можех… С течението на времето и заглушаването на емоциите, мисля, че този път ще се справя, и не защото съм забравила, а… сърцето май пак спира да тупти…

Лодката бавно се приближаваше към огромната скала със зейнала пещера като голяма уста на древна риба. Не бяхме единствената лодка с 40 туриста на нея, накачурени като дрънкулки на сергия за стрелба с пушки в местния увеселителен парк.

-Защо ми е тази жилетка? Аз мога да плувам?

-Госпожо, трябва да я сложите, въпреки всичко, защото достъпът до спиращият дъха от снимките плаж, е през пещерата, която се преминава с плуване. И през нея се излиза  във вътрешността на скалата. В пещерата няма светлина. Всички, желаещи да стигнат до плажа, ще ме следвате. Аз ще имам фенер в ръката.

-Разбирам. Да, да, няма проблем. Ще я сложа.

Видях Милен през две дървени седалки от мен. Вече бе облякъл жилетката и с поглед нагоре към хилядите прилепи, които през деня спяха, загърнати в черните си плащове. Загледах се в лицете му. Беше зимата на 2016 година и ние отново бяхме в Тайланд – на Острова на нашата Промяна. Боже, колко много се бяхме влюбили в този остров. Той така силно грабна сърцата ни, че неусетно се приспособихме като че цял Живот сме живели на него. Чувствахме се прекрасно.

Той беше добре. Не, той не беше добре, Милен беше в отлично Здраве. Тази година сме  тук без притеснение, без страх, без хиляди въпроси и без диагнозата „рак“ и отдавна прехвърлили присъдата „Имате шест месеца живот.“

-Дами и господа, който  е готов, да скача във водата и да се хване за въжето отлявата страна на входа към пещерата.

Сложих си плувните очила и го погледнах отново. Усмихна ми се. Скочи във водата, а аз след него.

Заплувахме към лявата страна на пещерата. Събрахме се всички, и водачът ни даде знак да плуваме. Потопих главата си, и пред мен се разкри неподозиран свят от кристално бистра вода и дребни цветни рибки, които и те, в желанието си да се насладят на приказния плаж, който ни очакваше отвъд пещерата, пъплеха една след друга.

Ето го и Немо. Онази малка оранжева рибка с черните ресни. Цял пасаж са. Колко е красиво!

Отдалечавахме се от дневната светлината и в тунела лека-полека стана тъмно. Само тук там мъждукаха малките фенерчета на водачите от лодките с туристи. Чуваха се и подвиквания на развален английски език.

Последна глътка светлина и в тунела настъпи мрак, а с него сърцето ми се напълни със сълзи. Тръгнах да ги бърша с мократа си ръка и се засмях на глупостта. Защо във вода бърша сълзи с мокри ръце? Какъв е смисълът?

Потопих главата си и продължих да плувам в мрака.

-Хей, тук ли си? Не те виждам, но чувам дишането ти. Добре ли си?

-Тук съм. След теб съм. Просто се бърша.

-Какво бършеш?

-Глупости бърша. Нищо съществено.

-Водачът каза, че остават още около 80 метра.

-Ъхъ…

Отново потопих главата си. Водата бе топла и мека. 2015 – с диагноза „рак“. 2016 – с диагноза „здрав“. Сълзите вече изпълниха носоглътката ми и не можех да дишам, не можех да плувам. Мислено благорадих на препоракъта на водача да сложа все пак жилетката.

Продължих да движа ръцете и краката си, но главата не потапях, защото плачех, защото исках да плача, защото бях щастлива…бях щастлива… защото този път, тази година, след дванадесет, а не някакви си скапани шест, месеца ние отнтово сме тук, заедно и просто безгрижно си плуваме към някакав си невероятен плаж, който е на всички брошури по заведенията на Ко Пи-Пи. Искахме д а го посетим лично. Да си направим снимка „Завинаги заедно!“ и … и сърцето ми отново спира да тупти… Плача…

Цялата ще се подуя от рев и, като изляза на плажа, ще съм като плондир на снимките.

-Миши, тук ли си, че нещо не те чувам да дишаш? Дишаш ли? Да не те е страх?

-Не. Не ме е страх! Мен преди ме беше страх, ама сега вече не.

-Защо говориш така пресипнало. Всичко наред ли е? Да не се нагълта с вода?

-Не, Любов, всичко е наред. Просто съм много щастлива.

-… хей, обичам те, където и да си в този мрак.

-… и аз те обичам, където и да съм в този мрак!

Засмяхме се… Заплувах. Все още не се виждаше светлината към изхода. Спомних си нощите, в които отивах на дивана, уж да си чета и да не преча в спалнята, за да се заровя в малките холни възглавнички и да плача със сподавен глас, за да не ме чуе. Спомних си как броях дните и нощите, и пак дните, и  после пак нощите. Шест месеца Живот! Спомних си, измъченото му лице при  първото гладуване, но с блясък в очите. Беше отслабнал много, но се държеше. Спомних си как го разхождах в парка „Земята и хората“, и как още тогава се обадихме на Ками, за да ни запази билети за Ко Самуи за следваща година. Колко бяхме сигурни в победата и все пак аз продължавах понякога да плача в банята под душа, на дивана, над бюрото върху клавиатурата на лаптопа ми и докато чистех, защото тогава отпускам най-много съзнанието си, и всичко се излива като водопад от мисли и чувства.

И днес, в края  на месец февруари 2016 година, една година по-късно, сме отново тук, в страната на вечно усмихнантите хора – Тайланд, за да плуваме заедно към още един бряг.

Видях дневната светлината от очакваната вътрешност на скалата. Още няколко метра и усетих, че е плитко. Видях го пред мен с телефона си в ръка в пълна готовност да ме заснеме как излизам на брега. Огледах се. Пред очите ми се разкри приказната гледка на обещаното величие на природата, за което всички говореха. В лоното на скалата се намираше малък коралов плаж с джунгла, която се извисяваше по скалите като зелено чудовище с коси от лиани.

Усмихнах се. Щрак.

-Всичко наред ли е? Да не те е ударил някой без да иска в мелето в тунела, защото нещо си тъжна.

-А, не, не съм тъжна. Напротив, много съм даже щастлива.

И тогава пак ревнах, и се свих като малко момиче в гърдите му, защото ме хвана срам, че на тези години плача сред хилядите туристи на това прекрасно място.

-…хей, всичко е наред. Всичко е зад гърба ни. Няма го. Ние сме тук, сега и отново заедно.

-…хей, така е…просто понякога емоциите, спомените, сърцето…те не издържат и ме връщат там. Дали винаги ще ме връщат? И защо, когато вече всичко е зад гърба ни?

-Защото се е случило. Ще е винаги с нас под някаква форма, за да ни напомня. Но и за да ни учи, и разплаква, но … от щастие. Хайде да се снимаме. Е, какво следва? Да се снимаме?

-Виж ме каква съм подпухнала и чорлава. Като нощна пеперуда след схватка с прилеп. Знаеш ли. Ама, я давай, снимай. То хубавото си е хубаво, както и когато и да го снимаш, независимо от изхода на битката.

Усмихнахме се. Щрак!

Това е една от най-красивите снимки, която имаме двамата. Аз подпухнала и чорлава, но с ей такава усмивка до уши, а Милен с онзи поглед…, в който се чете безграничната му доброта и жажда за Живот.

(Андаманско море, Тайланд, Февруари 2016)

 

В онзи тунел към приказния плаж си обещах, че ще го обичам повече от себе си, защото той, моето момче, е отговорът на моето човешко щастие.