E-mail   life@bethechangebg.com

  • BG
  • ENG
  • RUS

Или ще намеря път, или ще прокарам път!

В чест на моята победа над диагнозата рак ще си направя татуировка на лявата ръка. Искам да я виждам всеки ден, когато отворя очите си, за да не забравям и да съм все така желязна, както искаше от мен мама.
 

Този разказ е написан от една жена, с която Животът ни срещна далеч преди диагнозата „рак“. Случайна първа среща на един курс, през съвместната работа в професионален план до…споделянето на Живот в една къща на един Остров, който някои от вас познават като Островът на Промяната – Ко Самуи, Тайланд.

По нейно желание оставяме самоличността й скрита зад името „Пломария“. Това е едно прекрасно цвете от едно дърво, което цъфти целогодишно в Страната на вечно усмихнатите хора.

 

Или ще намеря пътя, или ще прокарам път!

Пломария: „…в края на краищата може да съм пътеводна звезда за някого… кой знае…или как пропътувах през една година, започнала със страх и болка…стигайки до татуировката на лявата ръкаJ

Заставам пред белия лист и се опитвам да намеря думите за началото… Лутам се малко – дали да започна с властната ми майка, която с вечното си неодобрение, с „нелигавенето“(освен ако не спиш), с огромната си амбиция , стоварена върху мен ме направи Желязна! Дали да започна с вечно липсващия баща, който дори не знае рождената ми дата, който ми предаде една единствена мъдрост, че “Пушачите си купуват цигари!“ Няма да е грешка от когото и да започна, защото ако сега стоя пред вас е дело на тяхното възпитание или невъзпитание.

И така все някак трябва да започна. През 2018 година пипнах рак. Не знам точно как го лепнах, но със сигурност съм му отворила широко вратата на тялото ми и съм го поканила с питка и шарена сол. Вероятно поканата е важала доста преди да го видя на снимка.

Е, имах си някакви симптоми преди да получа гриф „Онкоболна“, но кой им е обръщал внимание…Няколко години преди една намусена медицинска сестра да ме информира с равен тон, не можех да спя всяка нощ. Будех се към 1 или към 2 часа, будувах до сутринта, гледах всички повторения по телевизията, после заспивах към 5 часа, събуждах се с натежала глава, вкисната и недоспала. Стомахът ми се надуваше без причина, имах газове, но кой ти гледа, все си намираш защо – ядох вчера боб, смесила съм неподходящи храни и т.н. Дори един ден след като излязох от банята и започнах да се обличам, дъщеря ми констатира, че ареолите на гърдите ми са бели, бяха загубили цвета си. Пита ме откога  е така, аз неглижирах разбира се, от дъртини казах е това, от годините е.

Около Великден започна кръв при ходене в тоалетната. Първо не много, казах си хемороиди, знаех че имам след раждането (пък и коя жена, която се е напъвала до откат няма). После все повече, беше алена кръв…Отидох на лекар, споделих му, той каза , че трябва да направим колоноскопия. Подготвих се, сложиха ми упойка, когато се събудих до мен стоеше една сестра и ме гледаше съжалително, с леко кривната глава…Питах какво ми е, докторът каза: Имаш малко възпаление! Яж, пий и си носи новите дрехи! Обади се след седмица за резултатите. Туй то!

Седмицата мина, после още една, звънях през ден, но нищо. Накрая на 10-ти май една намусена сестра ми каза: Какво сте се раззвъняли? Не е излязъл още протокола от онкокомисията! А знаете ли аз какво казах? Казах: Да не би да казвате, че съм онкоболна? Имате някаква грешка, аз не съм болна! И затворих телефона.

После увереността ми се изпари, минах по „каналния ред на емоциите“ – плаках, съжалявах се, питах се защо на мен и защо сега…Втурнах се по лекари – София, Варна, Истанбул, разнасях блокчета на разни патоанатоми,  слушах разни лекарски размисли по темата – дали е този или онзи вид, дали да се прави това или онова, колко е скоротечен, колко малко живот пред себе си имам (6 месеца), не знам как точно разбират колко ти остава, но нейсе…

Но първото, което направих , още на 11-ти май сутринта е да спра да ям. Не знаех още защо, но ми се струваше най-доброто. Отидох при мой приятел, той беше вторият човек след съпруга ми, който разбра за Диагнозата. Той има заведения за здравословно хранене, та отидох аз при него и го питах какво да ям или какво да не ям. Той каза, че ще ми прави по 2 смутита на ден (първото 500 мл. ябълка и морков, блендирани ядки и спирулина, второто – 250 мл. ябълка и морков + 1 малък билков чай)  и по малко салата за обяд, подправена с лимон.

Започнахме този детокс режим и така 47 дни. Бях желязна, както вече споделих, благодарение на мама. На 40-тия ден бях в Истанбул, бръкнаха отзад около 10 лекаря, стоях удобно на кожени дивани, с компанията на компетентна преводачка, направиха ми всичко (което трябва и което не), ама нали се плаща…После получих дълго писмо, надлежно преведено на английски, как да си приготвя 40-50 хиляди евро, че да ми направят дългааа лъчетерапия, дългаааа химиотерапия и накрая как ще ми отстранят ректума за да сложат една торбичка на кръста, в която да си ходя кротко (ама тя нямало да се вижда под дрехите), колко хора си живеели така, ще доживеете до дълбоки старини, казаха още…

Седях си в ступор около 4-5 дни…едно рационално силно човече стоеше на едното ми рамо,а на другото се беше кротнало едно друго, боязливо, слаааабичко човече…Онова, силното викаше гръмко в ушите ми в подкрепа на медицината, слабичкото не можеше да го надвика, но чувах гласчето му в душата си… И тогава взех своето решение – ще слушам онова тъничко гласче, ще му позволя да ме води, ще му се доверя…

Тогава реших да се обадя на Милен. Знаех, че е преборил Диагнозата, бях прочела вече първата им книга. По случайност ги познавах от няколко години. Запознах го накратко с това, което правех, той ми се навика, че нищо не съм направила до момента, какво било то това смутита и салата, ти трябва да гладуваш, каза, избери си Бройс или Герсон, прочети и реши, но започвай веднага!!! Затворих телефона, разплаках се и вече не знаех къде съм по пътя…чувствах се тотално изгубена, все  нещо неразбрала, все нещо грешно направила…Стоях в колата си, не знам колко дълго, после си отидох вкъщи намерих информация за Бройс и на следващия ден започнах…

Цедях сок от кореноплодни, мерих грамовете от билките за чай и така 42 дни. На 20-тия ден само като видех червено цвекло започвах да повръщам, спрях го, оставих само другите съставки до края на режима. Загубих много килограми от теглото ми - 32, но пък се върнах в младежките си години като визия.

Веднага след него продължих на вода – направих 10 дни, но толкова отслабнах, че не можех да се движа, повръщах жлъчни сокове, бях живите мощи. Тогава реших, че е дошло време за захранване – свързах се с Ади и й благодаря от цялото си сърце. В следващите 2 седмици тя беше моето гуру в захранването – сутрин, обед, вечер – чувахме се по няколко пъти на ден, обезателно преди и след храна. Успях да се захраня, чувствах се добре…Започнах да включвам и упражнения за физическото тяло. В началото пряко сили, защото се чувствах много слаба и немощна, но после ставаше все по-добре и по-добре….

Може би трябва да споделя това, че през целия период на детокс, Бройс, гладуване на вода аз работех. Мисля, че това също ми помогна, защото не давах на лоши мисли да се прокраднат в главата ми. Работех с хора, цветя, с положителни емоции. Колегите ми проявиха разбиране, поеха голяма част от работата, на мен оставиха финалното оформление на сватбения ден. Справихме се отлично! Никой дори не разбра , какво се случва с мен в този момент, хората дори не ме познаваха, подминаваха ме.

Е, на 1-ви октомври тези „себеотрицателни“ хора си взеха чантичките и ме напуснаха. Нищо де, това е тяхно решение, не се ядосвам за чужди работи…В главата ми зрееше план да отида на оздравително училище на остров Ко Самуи, за което Ади и Милен разказваха с толкова много любов. Само това ме интересуваше в момента…

Речено-сторено , бях част от Първия заход от 30-ти ноември та чак до Коледа. Прекарах уникално, всичко помагаше – храната, лекциите, дихателните практики, заниманията по йога с много сладката Стефи, кардиото, с което се справях трудно в началото, но с времето ставаше все по-добре и все по-добре, дългите разговори вечер, водопадите, ах водопадите, мисо супата на Джун, компанията, морето, храмовете, масажите и онзи мир и дружелюбни усмивки на местните хора…Няма да ми стигнат страниците за да опиша всичко, което преживях там…

Но ако трябва с две думи да опиша престоя си в Къщата, то те ще бъдат: Любов в действие! Защото Ади и Милен правят всичко с много любов,  учейки хората да действат правилно! Благодаря им от цялото си сърце!!!

Завърнах се със заредени батерии, вече няколко месеца спазвам режима, който научих – йога сутрин, после кардио ; закуска след 10,30 часа основно с плодове; лек обяд 80 % сурова храна и малко варива или зеленчуци на пара; ранна вечеря отново с голяма салата и малко термично обработена храна; ранно лягане; позитивни мисли…Намалих работата си с 2/3, не се ядосвам за глупости, не бързам за никъде…

И така, ето равносметката ми за тази година, защото скоро ще стане 10-ти май, денят в който чух Диагнозата…

Минах „през иглени уши“ през нея – нямах  „гориво“, тръгнах пеша през тръни и лабиринти, бях залутана и изгубена, стисках зъби и повтарях отново и отново пътеките, НО НЕ СПРЯХ…за да стигна до новата пролет с новообразувани мускули, надежда и мъдростJ

По пътя срещнах приятни и не толкова приятни хора, казах и чувах хубави и лоши думи, спечелих нови и загубих стари приятели (или поне си мислех че са такива!)…Семейството ми стоеше плътно до мен, а дъщеря ми и зет ми ме дариха с най-великото, синеоко чудо – моето сладко внуче.

Бог беше много милостив с мен, отвори ми нова врата, показа ми нов път и ме дари с решителност, воля и сила за да крача по него!

Подарявам си всеки ден по едно ново вдишване, вярвам, обичам силно и не спирам да мечтая  и да се уча! Следвам пътя си неотклонно, жива и здрава съм, не се обръщам назад, не съжалявам за нищо, благодаря за всяко ново утро, за всичко което съм и което имам, за това, че съм тук и сега!

В чест на моята победа над Диагнозата ще си направя татуировка на лявата ръка. Искам да я виждам всеки ден, когато отворя очите си, за да не забравям, но и да съм все така желязна, както искаше от мен мама.

На ръката ми ще пише:  Или ще намеря пътя, или ще прокарам път — Aut inveniam viam, aut faciam.

Това казва всичко за мен, нали!